Облеклото на джентълмена:
Missura su Napoli, sprezzatura

Когато става дума за "неаполитанска кройка", неизменно се стига до най-знаменитата особеност на неаполитанското сако - мекото рамо. Този  атлас, който държи, както казват италианците sulle spalle, върху плещите си, тайната на италианската мъжка елегантност, една голяма лекота, постигната по нелек начин, сърцевина на понятието sprezzatura. Неаполитански специалитет, Missura su Napoli, не e единствен критерий, определящ неаполитанското сако. Не всички неаполитански шивачи го ползват, пък и далеч не всички шивачи, които са се възползвали от него, са непременно неаполитанци.

Неаполитанските сака често са направени с по-широки ръкави в горната част на ръцете над лакътя, с разширена кройка на гърдите, с по-отворени пешове, и често са по-къси от подобните им, английски сака. 

Знаменитото меко рамо се получава чрез употреба на минимална, а понякога напълно липсваща подплънка и канаваца.  Така неаполитанските шивачи успяват да създадат дреха с естествено рамо, която има меки очертания, по-лека е и по-въздушна в сравнение с типично английското сако.  Легендарен е станал и силуетът на неаполитанското сако - а именно, набора в най-високата част на ръкава. Той представлява подобни на плисета гънки там, гдето ръкавът се пришива към рамото. В неаполитанската връхна дреха горната част на ръкава е скроена от значително по-голямо парче плат в сравнение с това на ръкавната извивка, и понеже в едната част имаме повече плат в сравнение с другата, материята на ръкава се нагъва и набира.

Една дискусия, публикувана в списание "London Lounge", обяснява причината за въпросната драматична разлика в пропорциите по следния начин:
"Това не се прави по естетически съображения, макар че почитателите на стила бездруго го считат красиво. За необучено око тази кройка изглежда развлечена, като че ли направена от неумел шивач. Но просто тази кройка не е за всекиго - а както се казва, само за хора с вкус. Класическите неаполитански сака (и палта) имат много тясна ръкавна извивка, много тесни рамене и сравнително свободна кройка на торса - те са по-широки от римското или континенталното сако, но пък не чак толкова, колкото в традицията на шивачите на Savile Row и много по-тесни от онези, които са типични за произведеното в Америка.  Широкият ръкав в горната част на ръцете, комбиниран със стегната ръкавна извивка, свободно падащи гънки на гърдите, ширина на гърба в плещите и мека подплата на предницата дават на ръцете възможно най-голяма свобода на движение. Такова сако може да се носи през целия ден, в почти всякакви обстоятелства, дори и в горещо време е възможно да правите всичко, без да събличате сакото си, (разбира се, в границите на разумно допустими неща, които се правят без да се събличаш…)"

Терминът, с който обичайно се определя неаполитанската кройка, е spalla camicia, или - "рамо като като на риза", също и manica camicia - "ръкав като на риза", като и двата термина се отнасят до специфичния метод на прикачване на ръкава на сакото към торса. Трябва да се отбележи, че макар "рамото тип риза" да се свързва с неаполитанската кройка, само по себе си то не определя "неаполитанското сако".

Една от най-големите разлики между традиционния неаполитански и традиционния американски стил се състои във вталяването на кръста. За традиционния американски стил в сп. "Put This On" пише следното:
"В американското сако липсват пенсове в предната част. Повечето континентални сака имат пенсове от двете страни, продължаващи от равнището на гърдите надолу до талията. Това придава на сакото допълнителна форма, освен оформянето, което позволяват страничните шевове. Класическото американско сако без свивки се нарича "чувал" (sack), защото наистина прилича на чувал, без да следва контура на предната част на тялото."    

То е в остър контраст с типичното "неаполитанско сако", за което е характерно вталяване в кръста, като точният размер на вталяването варира в зависимост от стила на ателието или желанията на клиентите.

Друга специфика на неаполитанската кройка е горният джоб Barchetta, т.е. "малка рибарска лодка". Джобчето "баркета" се отличава с плавна, отворена нагоре дъга, подобна на формата на плоскодънна лодка, и служи за подчертаване гръдния кош на мъжа, носещ сакото.

И накрая, по подобие на английските сака, пешовете на неаполитанските са доста по-отворени; но за разлика от английското сако, полите са  прибрани в ханша.  Резултатът е - изглед на по-тънко тяло, но без да е особено подчертана тънката талия.

Рамото "тип риза"  засяга употребата на шивашки техники, обичайно използвани при ушиването на риза, в прикачването на ръкава на сакото към торса. Не е лесно да се напаснат две парчета плат точно по техните ръбове;  затова се използва малка допълнителна дължина от плата, наречена резерва, за да се съединят двете парчета плат. Какво става след като двете парчета са вече съединени?  Резервите трябва да се обработят и сгънат навътре. Един от възможните начини е всяка от резервите да се притисне и сгъне обратно навътре към същото парче плат. Това се нарича "притиснат и отворен шев" или "отворен шев". 

Вторият начин да се нагласят резервите е и двете да се сгънат навътре към ръкава, което се нарича "притиснат и затворен" или само "затворен шев".

В  стандартното сако, тоест - не с "ръкав тип риза", ръкавът се съшива в горната си част по единия от тези два начина; вторият от тях е малко по-елегантен, тъй като натрупването на повече плат повдига горната част на ръкава малко нагоре, образувайки нещо като буфан, подобен на венец. Италианците наричат това con rollino - "с ролка".  

В сакото с "ръкав тип риза" резервите се сгъват и обръщат навътре към рамото.  Това е същият похват, който използват шивачите на ризи, за да прикачат ръкавите към основната част на ризата; ръкавът "тип риза" просто се отнася към прилагането на технологията за ушиване на риза към саката. Чрез обръщането на резервите по посока на рамото, а не навътре към ръкава, сакото бива оставено да следва формата на тялото и да пада естествено.  

Илиците  на ръкавите на сакото следва да са истински и копчетата да се разкопчават. Лицевите шевове са обезателно ръчни и с особено внимание към цвета на конците. Пластмасови копчета на скъпо сако провалят впечатлението. От вътрешната страна на сакото, на вътрешния джоб се изписва името на заръчалия го. Панталонът е обезателно с маншет и открива леко глезените, за да се изтъкне финността им, както и тази на чорапите.

Джентлеменът предпочита да носи безупречно лъснати обуща Оксфорд, както и техният предходник - ботинките Балморал, Botine Balmoral. На много тежки приеми слага салонни пантофи, или най-изчистения вариант на Оксфорд. Маниакалността по отношение на поддръжката на скъпите обуща е стигнала дотам, че в Париж има общество от господа, които се събират в хотел Риц, за да си лъскат обувките със специални бои и Дом Периньон, който им придавал особен блясък. Други пък излагат обущата си на лунна светлина, за да постигнели определен нюанс. Конячени или по-светлокафяви обуща могат да се третират внимателно с по-тъмен нюанс боя, за да придобият загадъчна дълбочина на цвета. Ако пък на черни обувки нанесете един тънък слой червеникава боя и отгоре черна, получава се особен блясък.  Твърди се, че Франк Синатра е лъскал дори и подметките на обувките си. Лачени обуща не се носят денем.

Трябва да отбележим, че по отношение на дрескода съвременните скъпоструващи дизайнерски решения са довели до такава бъркотия, че може да видите фрак с цилиндър на дънки, хибриден смокинг с джинси или дори черна копринена шотландска пола със сако с биета.

Понякога това може да бъде очарователно, особено ако имате пропорциите на Маркус Шенкенберг, но може да ви превърне и в карикатура…